Той беше там, усмихваше се плахо, с вина,
Сякаш бе дете, хванато в беля
Разтвори ръце, прикани ме към тях
За миг забравих и най-ужасния му грях
Знаех само, че искам да се сгуша там
Да усетя отново онзи негов плам
Бях стигнала до него без да осъзная
Мислех за това колко много го желая
Притиснах се към него с цялата си сила,
Но не почувствах топлина, нито пък закрила
Напротив, той беше безразличен и студен
Дори не бе обвил ръце околко мен
Сякаш бях невидима, или по-зле – непозната
Не чуваше ли той плача ми, не усещаше ли и тъгата?
Внезапно се отдръпнах след миг на силно вцепенение
Втурнах се надалеч, но за него нямаше значение
Обърнах се за последно – поредата ми грешка
Безразличието му се бе превърнало в насмешка
Бях сломена, уморена, самотна, ранена
Нямах сила да дишам – до смърт изтощена
Паднах на земята и скрих ръцете си в шепи
Всички минали копнежи сега изглеждаха нелепи
Бузите ми бяха обляни в сълзи
За всичките мои потъпкани мечти
Затова, че бях слаба, глупава и уязвима
Затова, че позволих да бъда негова „любима”,
Която той превърна в развалина,
А после и прехвърли цялата вина
И когато бях най-крехка, ти се появи
И за миг възвърна всички минали мечти
Приближи се и ме прегърна без колебание
И отново бях изпълнена с топлина и желание..