Днес се чувствам смачкана. Сякаш накой е взел душата ми, захвърлил я е на земята и я е прегазил 50 пъти с огромен военен танк. Настроението ми заслужено получава оценка  - безкрайност.
Чувствам се нисша, самотна, неизслушана. Сякаш никой не го интересува какво казвам. Никой не би ме забелязал дори да застана пред него напълно гола и да размахвам яркочервена табела "ЕТО МЕ!" ..
Никой не се интересува от това как съм, каква съм.. Всеки диалог с мен е монолог, в който другият говори, а аз вмъквам само по някое "Да .. Да .. И?" 
А и напоследък нищо не ми се случва - може би затова нямам желание да говоря. А когато имам няма кой да ме слуша.
Откакто се помня съм бюро за услуги - тъй като мога по малко от много неща и за нещастие съм вечно услужлива, съм лесна мишена за използвачи.
Във всеки случай чувството за самосъхранение у другите винаги надделява над тяхната "солидарност". Затова няма значение дали преди съм помогнала, ако човек трябва сам да се спасява. Всъщност май никога няма значение.
Не знам защо имам чувството, че изглеждам зла или глупава в очите на някой, който ме познава бегло. Или просто си търся причини защо никой не ме харесва. Все си казвам "Не ме интересува кой какво мисли.", но има дни като днешния, в които рухвам и руините ми затрупват самочувствието ми и го притискат толкова силно, че то е станало по тънко от лист на път да се скъса. 
Изобщо няма да говоря за его или характер - те са толкова мижави, че могат да се поберат в нокътя на малкото ми пръстче.
Както пеят Radiohead: "I"m a creep. I"m a weirdo. I don"t belong here..." - добро обобщение на чувствата ми от този ден - твърде съм различна. Аз съм особнячката. Мястото ми е в малко ателие, затрупана в листове и платна, химикалки, моливи и бои, и 1 I-Pod...

страхотно;))